Посланието на Трети март: България се връща на политическата карта на света
Проф. Пламен Павлов
Една от най-неверните “мантри ” при тълкуването на историческата дата Трети март е, че сме освободени “даром ”
Използването на паметта за Руско-турската война (1877-1878) за политическа агитация е светотатство
Подобно на други дати от нашата история, Трети март провокира както възторжени, по този начин и спорни рекции. Ако се освободим от страстите, би трябвало да оценяваме случилото се през 1877-1878 година от позиция на неговата историческа значителност. Тя е несъмнено - след близо пет века непозната робия България се връща на политическата карта на света. Не по-малко значим е обаче българският блян за независимост и национално единение, в чието въплъщение се трансформира, уви, несъстоялата се “Сан-Стефанска България ” - въпреки и на книга, тя включва изконните български области - Мизия, Тракия и Македония.
Дори да звучи “котрафактуално ”, не би могло да се стигне до освободителната за нас война през 1877-1878 година без Априлското въстание. След кървавото потушаване на българската гражданска война “морална и с оръжие ” мощна вълна от митинги залива цивилизования свят. “Българските ужаси ” заемат първите страници на международната преса, а “Великите сили ” няма по какъв начин повече да загърбват българската идея. Свиканата в края на 1876 година в Цариград посланическа конференция намира относително задоволително решение - в българските земи да бъдат основани две самостоятелни области: Източна със столица Търново и Западна с център София. Като изключим изкуственото разделяне, територията в преобладаващата си част съответствува с диоцеза на Българската Екзархия.
Империята обаче е неостъпчива по “българския въпрос ” в сравение с позициите си към сърби, гърци и румънци - нашите земи са в непосредствена непосредственост до нейната столица, най-важните пътища, стратегически посоки и т. н. В края на 1877 година остава пътят на войната, който съответствува с ползите на Русия.
Войната е оповестена на 12/24 април 1877 година с манифест на император Александър II, а в състава на съветската войска влиза Българското Опълчение. Първият освободен български град е Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния) на 10/22 юни 1877 година Главният удар е при Свищов на 15/27 юни, с което е обезпечен главният плацдарм за нахлуване. Дунавската войска е поделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. В Предния, командван от ген. Гурко, който е и най-малоброен, е включено и Опълчението от 7200 души. Отрядът потегля на юг, освобождава остарялата столица Търново, минава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Смелият рейд обаче е цялостна случка, а слабите сили на Гурко не могат да удържат насрещното нахлуване. Бойното кръщение на опълченците е в тежките боеве за Стара Загора, където те демонстрират невероятна смелост.
При отстъплението си руско-българските елементи би трябвало непременно да удържат Шипченския проход, където през август 1877 година се води най-драматичното стълкновение в цялата война. Едва 5 хиляди български и съветски бойци, главно “малоруси ” (украинци), отблъскват офанзивите на надвишаващите броя им близо шест пъти (!) войски на Сюлейман паша и вземат решение изхода на войната.
Стратегическите неточности на съветското командване са причина и за другата огромна “драма ” - Плевен, трансфорат от Осман паша в непревземаема цитадела. Едва с идването на опитния пълководец ген. Тотлебен блокираният Плевен пада (16/28 ноември 1877). Оттук нататък самодейността е в съветски ръце. Гурко завладява София, турските сили са разгромени и при Шипка-Шейново, падат Пловдив и Одрин (14/26 януари). Заплахата надвисва над самата турска столица, а османското държавно управление желае помирение (19/31 януари). На 19 февруари/3 март 1878 година е подписан Сан-Стефанският предварителен кротичък контракт, с който България е на прага на своята независимост. Очертаната от него българска територия следва онази на Екзархията и Цариградската конференция от 1876 година, само че Северна Добруджа е дадена от Русия на Румъния, а Ниш и Южното Поморавие - на Сърбия.
Текстът на Сан-Стефанския кротичък контракт в прибавка на букурещкия вестник “Българин ”.
Когато си спомняме за Трети март, да не забравяме една от най-неверните пропагандни “мантри ” - че сме освободени “даром ”! Ролята на армията на Руската империя (в нея с изключение на руси има украинци, поляци, финландци и др.) е безспорна, само че би трябвало ли да забравяме приноса на нашите прародители? При това не сме изключение по отношение на останалите балкански страни - освобождението на Сърбия и Гърция също е резултат от намесата на Русия и “Великите сили ”.
Българското присъединяване във войната не се изчерпва с Опълчението. Нека не забравяме доброволческите отряди и “народните милиции ” - не полицейски елементи (терминът от близкото минало не трябва да ни подвежда), а локални военни формирования, основани в невралгичните точки като Стара Загора, Казанлък, Карлово, Габрово, Севлиево и т. н. Те поемат отбраната на своите съграждани, противопоставяйки се на башибозушките банди. Интерес будят и “народните горски (планински) чети ”, както и разузнавачите българи към съветските щабове. Командването изначало е резервирано към българското присъединяване, а Опълчението е третирано като “Пеши ескорт на главнокомандващия ”...
В случая съветските генерали, водени от нуждата, правят оценка опита на “вехтите войводи ” Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю и други Четите и разузнавачите познават терена по-добре от армейското командване, без значение от генералщабните карти... Благодарение на българските разузнавачи, русите получават директна информация за комплицирания терен на Стара планина с всички вероятни проходи, пътеки и пътечки... Това дава стратегическо превъзходство, и то в случай, че Османската империя е владяла тези земи епохи наред! Както демонстрират “сухите цифри ”, българските общини нерядко обезпечават продоволствието на зле проведената в това отношение войска. Ранените бойци постоянно са обгрижвани от общините и женските сдружения, които основават лазарети и медицински пунктове.
Налаганата в продължение на десетилетия визия, че свободата е резултат на прословутата “дружба от епохи за епохи ” и ни е “дадена безплатно ” е погрешна и обидна. Естествено, никой не отхвърля водещата роля на тогавашната Руска империя, за която главен приоритет са личните ѝ геостратегически ползи. И въпреки всичко, войната през 1877-1878 година е по-различна от серията спорове през ХVIII-ХIХ в., които предизвикват опустошение на цели български области, “изтичане ” на десетки хиляди хора, принудени да изоставен родната земя - предците на днешните бесарабски българи, включително българите гагаузи, и други по-малки общности в Украйна и Молдова. Крайно недопустимо е обаче Освободителната война да се употребява за нечистоплътна агитация - и в полза на Съветския съюз, чиято войска през 1944 година окупира България, и през днешния ден, когато московският режим ни слага в кръга на “неприятелските страни ”...
В Руско-турската война от 1877-1878 година би трябвало да забележим почерка на една по-модерна война и като политическо наличие. Няма спор, че съветският царизъм и империализъм е отрицателно събитие, включително в днешното си проявяване, само че не е обективно да слагаме знак за тъждество сред “стандартните ” съветски управници и Александър II, наименуван “Освободител ” не от нас, а от своите жители поради анулацията на крепостното право. С други думи, педците ни имат прочут късмет, че империята е ръководена от човек с демократични възгледи.
Разбира се, Русия се стреми да сътвори марионетна българска страна, покорна не нейната воля и ползи. За броени години обаче водещите сили на тогавашната ни политическа “класа ” отхвърлят бруталната съветска интервенция.
Уви, единствено след няколко месеца договорът от Сан-Стефано се оказва заблуда... За зла орис вследствие на Берлинския конгрес изконни български земи остават или попадат под непозната власт - събитие, което се дължи и на предварителните ангажименти сред Русия и Австро-Унгария, а и с отстъпчивостта на съветската дипломация. За генерации българи обаче идеалът за “целокупна ”, за “Сан-Стефанска България ”, сплотяваща главните български области, е достоверната национална теория. Мисълта за поробените братя пронизва цялото общество, в нейно име прадедите ни леят кръвта си във войните за национално обединяване (1912-1918). Именно това е може би най-фундаменталното обръщение на Трети март, което нямаме право да забравяме.
Източник: Труд.бг
Една от най-неверните “мантри ” при тълкуването на историческата дата Трети март е, че сме освободени “даром ”
Използването на паметта за Руско-турската война (1877-1878) за политическа агитация е светотатство
Подобно на други дати от нашата история, Трети март провокира както възторжени, по този начин и спорни рекции. Ако се освободим от страстите, би трябвало да оценяваме случилото се през 1877-1878 година от позиция на неговата историческа значителност. Тя е несъмнено - след близо пет века непозната робия България се връща на политическата карта на света. Не по-малко значим е обаче българският блян за независимост и национално единение, в чието въплъщение се трансформира, уви, несъстоялата се “Сан-Стефанска България ” - въпреки и на книга, тя включва изконните български области - Мизия, Тракия и Македония.
Дори да звучи “котрафактуално ”, не би могло да се стигне до освободителната за нас война през 1877-1878 година без Априлското въстание. След кървавото потушаване на българската гражданска война “морална и с оръжие ” мощна вълна от митинги залива цивилизования свят. “Българските ужаси ” заемат първите страници на международната преса, а “Великите сили ” няма по какъв начин повече да загърбват българската идея. Свиканата в края на 1876 година в Цариград посланическа конференция намира относително задоволително решение - в българските земи да бъдат основани две самостоятелни области: Източна със столица Търново и Западна с център София. Като изключим изкуственото разделяне, територията в преобладаващата си част съответствува с диоцеза на Българската Екзархия.
Империята обаче е неостъпчива по “българския въпрос ” в сравение с позициите си към сърби, гърци и румънци - нашите земи са в непосредствена непосредственост до нейната столица, най-важните пътища, стратегически посоки и т. н. В края на 1877 година остава пътят на войната, който съответствува с ползите на Русия.
Войната е оповестена на 12/24 април 1877 година с манифест на император Александър II, а в състава на съветската войска влиза Българското Опълчение. Първият освободен български град е Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния) на 10/22 юни 1877 година Главният удар е при Свищов на 15/27 юни, с което е обезпечен главният плацдарм за нахлуване. Дунавската войска е поделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. В Предния, командван от ген. Гурко, който е и най-малоброен, е включено и Опълчението от 7200 души. Отрядът потегля на юг, освобождава остарялата столица Търново, минава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Смелият рейд обаче е цялостна случка, а слабите сили на Гурко не могат да удържат насрещното нахлуване. Бойното кръщение на опълченците е в тежките боеве за Стара Загора, където те демонстрират невероятна смелост.
При отстъплението си руско-българските елементи би трябвало непременно да удържат Шипченския проход, където през август 1877 година се води най-драматичното стълкновение в цялата война. Едва 5 хиляди български и съветски бойци, главно “малоруси ” (украинци), отблъскват офанзивите на надвишаващите броя им близо шест пъти (!) войски на Сюлейман паша и вземат решение изхода на войната.
Стратегическите неточности на съветското командване са причина и за другата огромна “драма ” - Плевен, трансфорат от Осман паша в непревземаема цитадела. Едва с идването на опитния пълководец ген. Тотлебен блокираният Плевен пада (16/28 ноември 1877). Оттук нататък самодейността е в съветски ръце. Гурко завладява София, турските сили са разгромени и при Шипка-Шейново, падат Пловдив и Одрин (14/26 януари). Заплахата надвисва над самата турска столица, а османското държавно управление желае помирение (19/31 януари). На 19 февруари/3 март 1878 година е подписан Сан-Стефанският предварителен кротичък контракт, с който България е на прага на своята независимост. Очертаната от него българска територия следва онази на Екзархията и Цариградската конференция от 1876 година, само че Северна Добруджа е дадена от Русия на Румъния, а Ниш и Южното Поморавие - на Сърбия.
Текстът на Сан-Стефанския кротичък контракт в прибавка на букурещкия вестник “Българин ”.
Когато си спомняме за Трети март, да не забравяме една от най-неверните пропагандни “мантри ” - че сме освободени “даром ”! Ролята на армията на Руската империя (в нея с изключение на руси има украинци, поляци, финландци и др.) е безспорна, само че би трябвало ли да забравяме приноса на нашите прародители? При това не сме изключение по отношение на останалите балкански страни - освобождението на Сърбия и Гърция също е резултат от намесата на Русия и “Великите сили ”.
Българското присъединяване във войната не се изчерпва с Опълчението. Нека не забравяме доброволческите отряди и “народните милиции ” - не полицейски елементи (терминът от близкото минало не трябва да ни подвежда), а локални военни формирования, основани в невралгичните точки като Стара Загора, Казанлък, Карлово, Габрово, Севлиево и т. н. Те поемат отбраната на своите съграждани, противопоставяйки се на башибозушките банди. Интерес будят и “народните горски (планински) чети ”, както и разузнавачите българи към съветските щабове. Командването изначало е резервирано към българското присъединяване, а Опълчението е третирано като “Пеши ескорт на главнокомандващия ”...
В случая съветските генерали, водени от нуждата, правят оценка опита на “вехтите войводи ” Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю и други Четите и разузнавачите познават терена по-добре от армейското командване, без значение от генералщабните карти... Благодарение на българските разузнавачи, русите получават директна информация за комплицирания терен на Стара планина с всички вероятни проходи, пътеки и пътечки... Това дава стратегическо превъзходство, и то в случай, че Османската империя е владяла тези земи епохи наред! Както демонстрират “сухите цифри ”, българските общини нерядко обезпечават продоволствието на зле проведената в това отношение войска. Ранените бойци постоянно са обгрижвани от общините и женските сдружения, които основават лазарети и медицински пунктове.
Налаганата в продължение на десетилетия визия, че свободата е резултат на прословутата “дружба от епохи за епохи ” и ни е “дадена безплатно ” е погрешна и обидна. Естествено, никой не отхвърля водещата роля на тогавашната Руска империя, за която главен приоритет са личните ѝ геостратегически ползи. И въпреки всичко, войната през 1877-1878 година е по-различна от серията спорове през ХVIII-ХIХ в., които предизвикват опустошение на цели български области, “изтичане ” на десетки хиляди хора, принудени да изоставен родната земя - предците на днешните бесарабски българи, включително българите гагаузи, и други по-малки общности в Украйна и Молдова. Крайно недопустимо е обаче Освободителната война да се употребява за нечистоплътна агитация - и в полза на Съветския съюз, чиято войска през 1944 година окупира България, и през днешния ден, когато московският режим ни слага в кръга на “неприятелските страни ”...
В Руско-турската война от 1877-1878 година би трябвало да забележим почерка на една по-модерна война и като политическо наличие. Няма спор, че съветският царизъм и империализъм е отрицателно събитие, включително в днешното си проявяване, само че не е обективно да слагаме знак за тъждество сред “стандартните ” съветски управници и Александър II, наименуван “Освободител ” не от нас, а от своите жители поради анулацията на крепостното право. С други думи, педците ни имат прочут късмет, че империята е ръководена от човек с демократични възгледи.
Разбира се, Русия се стреми да сътвори марионетна българска страна, покорна не нейната воля и ползи. За броени години обаче водещите сили на тогавашната ни политическа “класа ” отхвърлят бруталната съветска интервенция.
Уви, единствено след няколко месеца договорът от Сан-Стефано се оказва заблуда... За зла орис вследствие на Берлинския конгрес изконни български земи остават или попадат под непозната власт - събитие, което се дължи и на предварителните ангажименти сред Русия и Австро-Унгария, а и с отстъпчивостта на съветската дипломация. За генерации българи обаче идеалът за “целокупна ”, за “Сан-Стефанска България ”, сплотяваща главните български области, е достоверната национална теория. Мисълта за поробените братя пронизва цялото общество, в нейно име прадедите ни леят кръвта си във войните за национално обединяване (1912-1918). Именно това е може би най-фундаменталното обръщение на Трети март, което нямаме право да забравяме.
Източник: Труд.бг
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ